„И тръгна си поетът…“
И тръгна си поетът…
сред вяло безразличие,
разчупил силуета
на своето обичане.
А в този ден отвлечен,
потънал в чернота,
стихът му бе отречен,
забравен от света.
Прашинка във тъмата
на бурното му скитане.
Захвърлен в тъмнината
без въздух чист за дишане.
Разплакаха се думите,
изгубени във тъмното,
със суха въпросителна
куцукаха по стръмното.
Тъгуваха и звуците
във двора на палача си.
По- тихо бе от гробище
когато пламна здрачът.
Пресъхна и реката
разля трохите пясъчни.
И резен от луната
търкулна се сумрачен.
Разсърдиха се сънищата
в плен дълбок орисани.
Опрели нос във бъдещето
с дъх какво написаха?
Разсърди се и вятъра
без жал нахлу във раните,
нажежи до бяло огъня,
за да взриви кошмарите.
Поете, дай ни слънцето
и пулса на енигмата.
Не ни отнемай зрънцето,
за залък все ще стигне.
Без теб гори вселената,
в безвремие потъваме,
нощта пълзи в нозете ни,
във равното се спъваме.
В стиха ти дреме космосът,
със капчици познание.
Но, знам, жадуваш пламъкът
на своето признание…
Галена Върбева
