Моят глас
Когато в мен разбиват се вълни
и ехото на бурята дочувам,
притисната от всичките страни,
кошмари, зная, нощем ще сънувам.
В мен когато ронят се листа
и гората знам, че оголява.
Празна в мен ридае есента –
тази есен, лято в мен не става!
Когато съм сама, съвсем сама,
чувствам се невидима и тиха.
Виждам я, прочитам я в нощта,
болката, преляла в два – три стиха!
Тогава заговаря моят глас.
И пита ме: дали си заслужава,
светът, във който съм родена аз –
свят, който малки грешки не прощава?
Гласът шепти, а мислите текат,
тълпи край мене гледат с безразличие.
Дочувам ли на сълзите звука?
или е шум от хорското двуличие?
За грешките горчиви в младостта
лесно е да хулиш в деня днешен.
У някои само тлее съвестта,
но има ли, кажете ми, безгрешен?
В живота си изпусках много влакове,
по празни гари тъжен стон мълвях.
И до минута гонех всички срокове,
но да си бърз не стигаше, разбрах!
И тогава с пръст на обвинение,
дочувах пак познатия рефрен:
„ Ти момиче, пак си в нарушение!“
А думите дълбаеха във мен.
За нищо днес не искам да ви моля.
Край мен кънти отново тишина.
Не ми простихте вчерашната роля
За днес не ми приписвайте вина!
Пуснете ме да бродя по земята,
нима и това е грях недопустим?
Така ще чуя пламенно словата,
най- истински за своя стих любим.
В живота чувах много гласове –
кой предан, кой ревнив, а кой циничен.
Но в тъжните самотни часове
един шепти в главата ми, различен!
Когато заговори този глас,
изчезва всяка болка, всяка грижа.
В мен сякаш заживява друго аз,
и ключ ми дава мислено копнежът.
Когато заговори моят глас,
утеха вярна винаги намирам.
Дори на онзи мрачен коловоз
за влака нов със вяра ще се взирам!
